Когато бях дете, често пътувахме с мама и татко из България – понякога с автобус, понякога с влака. Обичах да гледам през прозореца красивите дворчета с бели къщички и цветни градинки, които преминаваха край нас, и да си избирам въображаемо място за живеене. В препускащия калейдоскоп на пасторалните картинки на едно чуждо всекидневие ми се струваше, че единствената неподвижна реалност е в моето купе, на моята седалка, от моята страна на прозореца… А оттатък светът пътешестваше, отлиташе нагоре и назад, плуваше в небесата на въображението ми – по-близко и по-прекрасно от скучните разговори наоколо.
Винаги съм мечтала да имам смелостта да дръпна ръчната спирачка пред някой разцъфнал от емоции и пролетни букети двор, да изтичам навън и да усетя как преминавам през времето. И оставам в пейзажа – плавно отплувам някъде назад в реката на забравата – може би спомен, може би бъдеще…Но никога не го направих.
До тази пролет бях уверена, че това е само моя тайна игра и никой никога няма да разбере за скритите ми мечти. Докато един слънчев следобед моят съсед не възкликна, загледан в искрящите отблясъци на чашата с вино, която въртеше в ръката си: “Да знаеш само какъв двор виждам всяка сутрин, когато отивам на работа… Иска ми се да сляза от автобуса и да остана на полянката сред цветята – ей така, за цял ден.”
Моят съсед е миньор и точно това сутрешно пътуване с автобуса по тесните балкански пътища с много завои е единственото време, в което вижда деня поне за последната седмица.
После той толкова картинно описва точно след кой километричен камък на кой плавен вираж от дясната страна след табелата на Малък Искър ще видя редичката от стройни кипариси край оградата… Как са прораснали из моравата стотици ярки иглики – като рисунка на дворче от народните приказки… Как жълтото на нарцисите се прелива в синьото на зюмбюлите… А по пътечката от входната врата до къщата се пъчи бордюр от пролетни цветя във всички ярки цветове.
Загледан в ръката си, някак стеснително моят приятел-съсед мечтае, разказвайки за прозрачната слънчева сутрин на този двор – вероятно това е картината, която отнася със себе си под земята. И която вижда в забоя, когато за миг притвори очи, за да отдъхне сред тъмнината и прахоляка.
Разказът му е тъй реалистичен и тъй увлекателен, че още на следващия ден тръгваме по следите на въображението му – минаваме покрай табелата, точния крайъгълен камък, стръмнината с плавния завой и… И наистина попадаме пред този прекрасен, равен, цветен, изпълнен с много живот невероятен двор.
Оказа се, че мечтата всъщност е реалност. Някъде в дъното, под дряна симпатична жена прорежда разсади, а съпругът й точно в момента подостря колчета, за да привърже младите клонки на овошките.
Такава градина изглежда сътворена в един миг от въздух и пролетни цветя, но всъщност създаването й изисква много труд, постоянни грижи и търпение. Преди няколко години Мария започва да засажда любимите си цветя на двора пред наследствената къща просто като на шега. Мечтае си да направи нещо като цъфтящата градина през всички сезони. Полека лека към усилията й се присъединяват и останалите й близки. Започната без предварително планиране, постепенно цветната градина се организира в геометрични елементи и свободни формирования, които плавно преливат и създават една неподражаема хармония.
“Заложихме на естествените форми и материали – оградки от камък, пътечки от плочи, кръгове от дървесна кора и клони – споделя Мария. – Засадих много семена и луковици направо в тревата. В годините игликите сами се доразсадиха и сега са превзели моравата, като килим са станали. Магнолиите и дрянът създават цветен релеф и във височина. Сутрин уханието на цветята е направо упоително. Често откривам цвете в магазина или у някоя съседка, нося го тук, засаждам го – не знам името му, но просто го виждам точно къде ще застане, какво ще е ъгълчето му, с кого ще се сприятели, на чий фон красотата му ще изпъкне най-добре. Трудно ми е да се навеждам напоследък, но дойда ли в градината, заровя ли пръсти в лехата – всичко ми минава…”
“Наскоро – продължава разказа съпругът й Иван – автобусът за мината, който минава от тук, спря и мъжете наизлязоха – спрели, да погледат цветята преди да слязат долу, в галериите… То, такава красота… Като ти е зажадняла душата за цветничко след студа… И всички повтаряха: “Това е хубавата градина – прилича на градината от детските години…”. Големи мъже, а се смеят като деца и клечат край цветята.
Това е хубавата градина.
Донка Ганева
