В полите на Витоша е домът на Ева и Краси.
На едно място, голямо около декар, върху скала, сред боровете, творчески са „разхвърляли” градината си. До скоро е нямало ограда и цялата тази красота, с преобладаващ зелен цвят, е стояла някак си по широко и обширно, доколкото може да стои един двор сред гората. Двадесет години не са имали, но са се принудили да си сложат, защото – знаете как е, всеки ти влиза в двора. Кучета, котки, невестулки, белки и хора.
Посядвам със стопаните на терасата – весели, дружелюбни и контактни и ака мога да направя това сравнение, градината им отива. Прилича на тях. Привидно разхвърляни цветя из двора, на хълмче, на наклон, всред дърветата… въздухът невероятно чист и пълен с адреналин.
Всеки момент ще завали, леко хладно е, но разговорът е оживен и горещ. Разказват ми, че са си купили гора в началото, но в последствие, без да нарушават природните дадености са си направили градината. С много извивки, наклони и скални моменти, без нито един прав ъгъл, както са немските, а постлана като див килим по френски, без да стои разпиляно. Релефът е запазен и може да се каже, че стои като „природна геопластика”.
Брезичките и плодовите дървета са нови, а боровете са разредени максимално. Разрезени са максимално, защото са правели много сянка и е било студено. Къщата е ставала влажна и усойна. Всички дефекти в градината са превърнати в ефекти. Има хълмче в градината, по него нито мога да ходя, нито да го премахна и го оформях. Отдолу е скала и ако бяха германци сигурно щяха да я изравнят със земята. Сред десетте бора, които са останали от гората има посадени три брезички, бук-саморасляк, ябълки, круши, сливи, черница, вишна и череша.
На мястото, където сега е тази прекрасна градина на времето е било поляна с изворче, където местните са поили добитъка. Вилната зона носи названието на дървено приспособление, в което са впрягали едрите домашни животни, използвани за работа — крави, биволи… Надявам се да ми простите тези волни отклонения, но те са породени от омайващата красота, която видях.
„Цветята са ми основно многогодишни” – подчерта Ева, докато ние с Краси се отплесвахме за произхода на названията. Те не изискват много грижи, не се садят всяка пролет, а се поддържат по естествен начин и с леко докосване на човешка ръка, за да не заприлича градината на лошо сресана повлекана. Леко копва около тях, полива и подрязва. В двора има разстение „Лудият Тодор” с жълти цветчета. То е много високо и дръжката му стига до два-три метра височина и като задуха вятър се мята като лудо. „На мен са ми любими жълтите цветя. Тук през юли и през август растят основно жълти цветя.
Жълти маргарити, невен, перуники, жълта турта – вид невен, който се използва като билка…” – споделя Ева. Виждам, че в градината има и много здравец, иглика, „Дебела Мара” – многогодишно тревисто растение от семейство Дебелецови. Името му е много запомнящо се – идва от латински – “Semper” (винаги) “vivus” (живея), тъй като листата не опадат през зимата и растението е много издръжливо при всякакви условия. Освен това лекува болни уши.
Сред цветята на Ева има и камено цвете и едно друго, което е ендемит за България. Казва се силивряк. Расте около Девин и на определени места от Странджа планина. „То не е много изследвано, но археолози са забелязали, че е изковано от едната страна на древни монети, което автоматично му придава стойност, но за съжаление, не е известно точно каква. Расте покрай хълмисти брегове и буквално му трябва една трошичка пръст, за да се захване коренчето” – разказва Ева. И продължава – „То е едно много интересно растение. Някой, някога си е откъснал едно стръкче силивряк и си го е пъхнал между страниците на книгата. Двадесет години след това е извадено и сложено във вода и оживява.” Разбирам още, че е и изключително капризно. Ева не е успяла да го размножи.
В градината, на два бора, има и къщички за чинки. Отгледани са пет поколения чинки, но само в едната. Другата е била нападана много от невестулките и някак си не се е получило размножаването на чинките.
На тридесет километра от големия град, в полите на Витоша, насред хълмист район, е разположена тази сгушена сред боровете тази зелоно-жълта градина. Собственичката й се е постарала да запази дивата природа и без да е изкарала курс по ландшафт, е съумяла да я изгради. Тя така умело е комбинирала очарованието на дивата природа с планинския климат, че на мен ми се прииска да бъда „Лудия Тодор” в нейния двор.
